Любимо, родопско, зареждащо...
В късния петъчен следобяд поемам на път. Без проект. Без карта. Без упования. Но с чудесно въодушевление. Ръцете ме сърбят. В последните два месеца съвсем не съм излизал измежду нашата прелестна природа. Попътувах из Европа, само че България си е България. Липсваше ми извънредно. Дори в горещите юлски вечери на брега на езерото Балатон ми се искаше да бъда измежду дивите родопски гори. Дори на брега на Коста Тропикал, току в подножието на Сиера Невада, още веднъж си мечтаех за някое мое си местенце. Любимо. Родопско. Зареждащо.
Едва дочакал края на работния ден, карам в посока Доспат. Натоварил съм всичко належащо - палатка, спален чувал и шалте. Имам си и прелестна компания - кучето Люк, което си кротува на задната седалка и на драго сърце вдишва свежия боров въздух, предвещаващ няколко дни независимост. Каякът също е с мен.
Блаженство.
Карам бързо. Пристигам на брега на язовир Доспат по мръкване. Харесвам си място. За жал дървата са ъгъл. Налага се да върна няколко километра, където прозорливо съм набелязал горичка с много дърва. Някои от тях нацепени и нарязани освен това. Грях - не грях, товаря няколко пънчета. Все отново нощта ще е дълга. Само след няколко часа ще настъпи сериозен мраз, с който ще би трябвало да се боря. Изтървавам магическия залез в подготовка на палатката, само че за сметка на това след половин час съм се излегнал комфортно край огъня. С бира в ръка. Наденичките цвърчат в жарта и ме карат да изгладнявам свиреп. Нощта е приказна. Бях не запомнил какво е да дишаш въздух, кондензиран със смола и благоухание на борове и билки. И този път влагата не ми изневерява, и към среднощ всичко е потънало в роса. Това не помрачава настроението ми ни минимум. Заспивам, като през нощта се събуждам от мраз няколко пъти.
Наспал съм се добре. Събуждам се в 9.30 часа. Спокойствието е неземно. Само няколко риболовен лодки порят водата. Почти нямам време за закуска. Хапвам небрежно остатъците от нощес. Събирам лагера и поемам на път. Преди две години доближих до село Побит камък, където открих странното светилище без аналог в България. Сега бях решен да посетя едно още по-отдалечено селце с чудното име Медени поляни.
Настроението ми е медено. Дори не съм си и представял, че в средата на нищото ще открия толкоз огромно село. Винаги съм си представял, че тук живеят не повече от 50 индивида. Оказва се обаче, че са цели 720. Разбирам, че селото е забавно с обичайна си носия, която е останала непроменена стотици години и се носи единствено и само в Медени поляни. Природата край селото е удивителна. Наистина медени поляни, прясно окосени, кристално чиста вада, образувала чудни меандри измежду моравата. Селцето - ситуирано на дребен рид, с уютни къщички. Доста от комините димят. Може би не престават през цялата година, мисля си аз. Все отново тук е високо - съвсем 1450 м. над морското ниво. Разглеждам селцето. Иска ми се да продължа да се движа измежду тези божествен пейзажи, само че всички пътища свършват тук. Или може би най-малко тези за естествени коли.
Поемам назад към Сърница, където възнамерявам да карам каяк цялостен следобед. Преди това обаче спирам на крайпътна чешмичка. Къпя се, след което обядвам. Домат и самун, само че няма нищо по-вкусно от това. Прекарвам няколко часа и в гората сред Сърница и Побит камък в търсене на диворастящи гъби. Нямам шанс, само че за сметка на това нащракам страхотни фрагменти. Край реката попадам на голямо торфено тресавище. Няма по какъв начин да пропусна малко завършения там. Навивам крачоли и влизам необут посред зеленината. Потъвам до над коленете. Но удоволствието от прохладата ме кара да продължа. За 20 минути пропътувам не повече от 100 метра. На места измежду мъховете водата е издълбала дълбоки двуметрови вирчета с кристална вода. Кучето ми попада в един от тях, само че вместо да се стресне, пощурява от наслаждение. Тича из мъховете с експедитивност, непозволяваща му да потъне. Явно и то се любува на свежестта и зеленината.
След час съм на брега на язовира. Пускам каяка на вода и стартирам гребане. Тричасовата приятна разходка от село Крушата до Сърница и назад ме изморява и вземам решение да поспра с приключенията за през днешния ден. Предпочитам да приготвя лагера си по-рано, с цел да имам повече време за бира и излежаване.
Блаженство.
Вечерта пада. Отново в приятната компания на бира, наденичка и куче. И доста влага, несъмнено. Но тази нощ предвещава да е по-топла. Няма вятър. Наслаждавам се на огъня до късно. Не ми се прибира в палатката. Оставам самичък с мислите си. Сутринта е по-страхотна от вчерашната, а водната повърхнина - още по-гладка. Двоумя се какво да върша - гребане или разходка. Спирам се на второто. Паля колата и тръгвам към Широка поляна и Караджа дере. Ще се поразходя и в този регион, след което ще се прибирам. Неделя е.
Спирам малко преди Караджа дере. Решавам да се поразходя в долината на Сърнена река. Приятен черен път под старите смърчове ме води в неподозирано красиви светове, изпълнени със прохлада, диви плодове и мирис на живот. Разбирам, че пътят доближава съвсем до Змеица и от самото начало следва реката. Нямам време за целия маршрут, защото дължината му е 12 километра. Преценям, че ще го опитвам с колелото при първа опция. Изведнъж пейзажът става прекомерно див, а и кучето стартира да се ослушва изключително тревожно, което е сигурен знак, че е добре да се връщам.
Отскачам и до Широка поляна. Тълпите от хора там обаче ме карат да не се застоя доста. Обръщам колата и тръгвам към Смолян. Завършвам с апетитен обяд - кус - кус с доста сирене и една бира, услужливо забравена на дъното на раницата ми при предходното скитничество из света на приказките.
Блаженство...
Автор: Александър Караджов
Инфо: www.alexanderkaradzhov.blogspot.bg
